Олеква ми, ставам лек като перо, походката ми става по-сигурна, по-спокойна, по-равна. Каква прекрасна нощ! Звездите светят така ярко, така ведро, така далечно, не че ми се подиграват, но ми напомнят за безсмислеността на всичко. Кой си ти, млади момко, та говориш за земното кълбо, за взривяване на пух и прах? Млади човече, ние висим тук от милиони и милиарди години. Всичко сме видели, всичко и все пак кротко си светим всяка нощ, осветяваме пътя, даваме мир на сърцето. Огледай се, млади човече, виж колко спокойно и красиво е всичко. Виждаш ли, дори боклука в канавката изглежда красив на тази светлина. Вдигни малкото зелево листо, задръж го нежно в ръката си.
Навеждам се и вдигам зелевото листо, което лежи в канавката. Струва ми се нещо абсолютно ново – цяла вселена в себе си. Откъсвам малко късче и го разглеждам. Истинска вселена. Невъобразимо красиво и тайнствено. Почти се срамувам отново да го хвърля в канавката. Навеждам се и нежно го поставям при другата смет. Замислям се, ставам много, много спокоен. Обичам всички на света.
Моят дом? Ами това е светът, целият свят! Аз съм у дома си навсякъде, само че преди не го знаех. Но сега знам. Вече няма гранична линия. Никога не е имало гранична линия – аз я създадох. Вървя бавно и блажено по улиците. Любимите улици. Където всеки върви и всеки страда, без да го показва. Когато заставам и се опирам на една лампа, за да запаля цигара, дори лампата се държи приятелски. Тя не е нещо от желязо, а творение на човешкия мозък, оформено по определен начин, обработено от човешки ръце и крака. Обръщам се и потърквам с ръка желязната повърхност. Като че ли ми проговаря. Човешка лампа. Тя принадлежи както зелевото листо, както скъсаните чорапи, както дюшеците, както кухненският умивалник. Всичко стои по определен начин на определено място, както нашият мозък стои по отношение на Бог. Светът в своята видима осезаема субстанция е картата на нашата любов. Не Бог, а животът е любов. Любов, любов, любов.
Be First to Comment