Ерих Фром, „Изкуството да обичаш“ (1)

Изкуство ли е да обичаш? Ако е така, са необходими знания и активност. Или пък любовта е приятно чувство, въпрос на шанс, нещо, в което човек „хлътва“, ако има късмет? Тази книжка представя първото разбиране, макар че днес безспорно повечето хора са убедени във второто.

Далеч сме от мисълта, че те не отдават необходимото значение на любовта — напротив, жадуват за нея. Те гледат безброй филми за щастлива или нещастна любов, слушат стотици блудкави песни за любовта и въпреки това едва ли се досещат, че трябва да се научат някои неща за нея.

Тяхното странно отношение се гради на няколко основания — поотделно или взети заедно. Повечето хора гледат на любовта предимно от позицията да бъдеш обичан, а не да обичаш, да владееш умението да обичаш. Пред тях стои проблемът как да бъдат обичани, как да станат привлекателни. Различни са пътищата към такава цел. Единият, предпочитан от мъжете, е да преуспяват, да бъдат силни и богати, доколкото позволява социалното им положение. Другият, много популярен сред жените, е да бъдат привлекателни, да полагат системни грижи за своетотяло, облекло и пр. Освен това за по-голяма привлекателност мъже и жени прибягват до различни форми на поведение: да имат приятни обноски, да водят интересни….
разговори, да бъдат услужливи, скромни, отстъпчиви. Много от начините човек да завоюва любовта на друг са същите, както и при стремежа „да печелиш приятели и да имаш влияние върху хората“. Всъщност за повечето наши съвременници привлекателността представлява съчетание на две качества: популярност и сексапилност.

Второ мнение против необходимостта от овладяване изкуството на любовта е, че тя зависи преди всичко от обект, а не от качества на личността. Хората мислят, че да обичаше проста работа, но трудното е да намериш обект, когото да обичаш — или да те обича. Подобно разбиране се дължи на няколко причини, свързани със съвременното обществено развитие. Едната е голямата промяна, настъпила през XX век по отношение на „обекта на обичта“. През викторианската епоха, както и при различни традиционни обществени системи, в повечето случаи обичта не бе спонтанно лично чувство, което води до брак. Напротив — бракът бе споразумение между съответните семейства със или без помощта на посредник или с преки преговори. Договорът се сключваше по социални съображения и се предполагаше, че обичта ще започне след това. За последните няколко поколения в западния свят почти универсално значение придоби концепцията за романтичната любов. В САЩ, макар и да не липсват известни традиционни съображения, повечето хора търсят „романтичната любов“, личното изживяване на любовта, която би трябвало да доведе до брак. Тази нова идея за свободата в любовта, изглежда, значително е допринесла за повишаване ролята на обекта, за сметка на самата функция.

Тя от своя страна е тясно свързана с друга характерна черта на съвременното общество, изградено върху стремежа да се купува, върху принципа за взаимноизгоден обмен. Щастието на съвременния човек се свежда до вълнението да разглежда витрините и да купува всичко, което му позволяват възможностите, в брой или на изплащане. Той (или тя) гледа на хората по еднакъв начин. Мечтата на мъжа е една привлекателна девойка, а за жената — един привлекателен мъж. „Привлекателен“ обикновено означава чудесен набор от качества, популярни и търсени на борсата на личностите. Привлекателността на един човек по-конкретно зависи от модата на деня — във физическо и в духовно отношение. През двадесетте години за привлекателна се приемаше жена с необуздан характер и подчертан секс, която пуши и пие, а днешната мода предпочита повече скромност и привързаност към дома. В края на миналия и в началото на двадесетия век мъжът трябваше да бъде напорист и амбициозен, а днес — общителен и толерантен, за да отговори на изискванията за примамлив „набор от лични качества“.

При всички случаи влюбването зависи обикновено от собствените възможности на личността по отношение на предлаганите за размяна стоки от хуманен характер. Аз съм излязъл на пазара да търгувам — обектът трябва да ме желае, оглеждайки моите явни и скрити качества и възможности. Тъй двама души се влюбват, щом почувстват, че са намерили най-добрия обект на пазара, съобразявайки се с разменните шансове на собствената си личност. Често, както при покупка на недвижим имот, скритите възможности имат съществено значение при сделката. В обществената система, където преобладава свободната пазарна ориентация, а материалният напредък е най-голямото достойнство, човек има малко основания да се изненада, че отношенията в любовта се развиват съобразно господстващия начин на размяна в стоковата и трудовата борса.

Трета грешка, мотивираща твърдението, че няма какво да се учи за любовта, се крие в объркването между първоначалното „влюбване“ и дълготрайното състояние да обичаш, или ако бихме могли да го наречем „постоянство“ в любовта. Ако двама души, които са били чужди един за друг, както е с всички, изведнъж сринат стената помежду си и се почувстват съвсем близки, като едно неделимо цяло, настъпва миг на единение — може би най-вдъхновяващите, най-вълнуващите трепети на човешкото сърце. Такова чувство е още по-прелестно и дивно за двама души, водили дотогава затворен, изолиран, лишен от обич живот. Чудото на внезапна интимност настъпва още по-бързо, ако е съпроводено или подбудено от сексуално привличане и общуване. Подобна обич обаче по природата си е нетрайна. Двамата се опознават добре, интимността им губи постепенно своя необикновен характер, докато най-накрая антагонизмът между тях, разочарованията им един от друг и тяхната взаимна досада убият всичко останало от предишната радост. В началото обаче всичко това не се съзнава. Всъщност те приемат силата на безумното си влюбване, на състоянието да са „луди“ един за друг като доказателство за силата на тяхната любов, въпреки че то може да се окаже само доказателство за степента на собствената им самота.

Схващането, че няма нищо по-лесно от това да обичаш, продължава да господства въпреки многобройните доказателства за обратното. Няма друга дейност, друго начинание, които да започват с такива колосални надежди и очаквания и да пропадат винаги, както любовта. При всички останали случаи хората ще искат да узнаят причините за несполуката и да разберат как да постъпват, за да не я допускат или да се откажат изобщо от подобни авантюри. Понеже в любовта това е невъзможно, като че ли единственият адекватен начин да се избегне неуспехът е да се изследват неговите причини и да се изясни смисълът на това чувство.

Първата стъпка в тази посока е да осъзнаем, че любовта също като живота е изкуство.

Откъс от „Изкуството да обичаш“, Ерих Фром