Лев Толстой, „Възкресение“

Колкото и да се мъчеха хората, събрани няколкостотин хиляди на едно малко място, да осакатят тая земя, на която се притискаха, колкото и да набиваха земята с камъни, за да не расте нищо върху нея, колкото и да изчистваха всяка поникнала тревичка, колкото и да одимяваха с каменни въглища и нефт, колкото и да подкастряха дърветата и да гонеха всички животни и птици — дори и в града пролетта си беше пролет. Слънцето грееше, тревата — съживена — растеше и зеленееше навред, дето не я бяха изскубали, не само по тревните площи на булевардите, но и между каменните плочи; брезите, тополите и смрадликата развиваха своите лепкави и уханни листа, липите издуваха пукащи се пъпки; гаргите, врабците и гълъбите вече пролетно готвеха радостно гнездата си, а мухите бръмчаха по стените, затоплени от слънцето. Весели бяха и растенията, и птиците, и насекомите, и децата. Но хората — големите, възрастни хора — не преставаха да се мамят и изтезават един друг. Хората смятаха, че свещено и значително не е това пролетно утро, не е тази хубост на света божи, дадена за благото на всички същества — хубост, която предразполага към мир, съгласие и любов, — а свещено и значително е това, което те сами са измислили, за да властвуват един над друг.