Херман Хесе, „Сидхарта“ (2)

Всичко, което може да бъде обхванато с мисли и изречено с думи, е едностранно, половинчато, недовършено, непълно. Когато възвишеният Гаутама говореше за света, той трябваше да го разделя на самсара и нирвана, на привидност и истина, на страдание и спасение. Другояче не може. Не съществува друг път за онзи, който иска да поучава. 

Светът, онова, което е около нас и вътре в нас, никога не е нещо едностранно. Никога един човек или едно нещо не са изцяло самсара или изцяло нирвана, никога човек не е изцяло светец или изцяло грешник. Така само ни се струва, защото сме подхвърлени на измамата, че времето е нещо, което съществува. Времето не съществува,
о, Говинда, в това се убедих много пъти. И щом като времето не съществува, тогава и онова, което разделя света и вечността, страданието и блаженството, доброто и злото също е привидност.

— Как така? — попита Говинда със страх в гласа.
— Чуй ме, скъпи, чуй ме добре. Грешникът — какъвто съм аз или ти — си остава грешник, но някога той отново ще стане Брахман, ще постигне нирвана, ще бъде Буда — но това „някога“ е привидност, то е само притча! Грешникът не отива към превръщането си в Буда, той не търпи развитие, макар че нашата мисъл не може другояче да си представи тези неща. Не, в грешника, още сега, днес, съществува будният Буда, бъдещето му вече е тук, и в него, и себе си, във всеки. Ти трябва да почиташ бъдния, възможния, скрития Буда. 

Светът, приятелю Говинда, не е несъвършен и не върви съвсем бавно по пътя към съвършенството: не, той е съвършен във всеки миг. Всеки миг носи в себе си своето спасение, във всяко невръстно дете вече е стаен старецът, във всяко кърмаче — смъртта, а във всички смъртни — вечният живот. Нито един човек не може да разбере до къде е стигнал другият в пътя си: в разбойника и в играча на зарове се намира Буда, в брамина — разбойникът. Отдаден на съзерцание, човек може да преодолее времето, да види едновременно целия минал, настоящ и бъден живот, и тогава всичко е добро, всичко е съвършено, всичко е Брахман. Ето защо всичко, което съществува, за мен е добро; виждам смъртта като живот, грехът като святост, благоразумието като лудост. 

Всичко трябва да остане каквото е; всичко се нуждае единствено от моето съчувствие, от моята добронамереност, от любещото ми съпричастие. Така за мен всичко е добро, мога да се възползвам от всичко, без да си вредя. Изпитах с тялото и душата си, че грехът ми е бил нужен, нужно ми бе сладострастието, стремежът към богатства, суетата, позорното разочарование, за да се науча да не се съпротивлявам, за да мога да обичам света, за да престана да го сравнявам с измисления от мен свят, с измисления от мен образ на съвършенството, а да го оставя такъв, какъвто е, да го обичам и да изпитвам радост, че му принадлежа. Това, о, Говинда са част от нещата, които ми дойдоха наум.

Прочети още:
Херман Хесе, „Сидхарта“ (1)
Херман Хесе за себепознанието
Херман хесе за иносказанията