Никос Казандзакис, „Алексис Зорбас“ (2)

„И сега, на разсъмване, гледах го как се взира в светлината, но очите му не се бяха още оживили; чувствуваше се, че Зорбас е потънал в някакво плътно, гъсто опиянение, не бяха още окапали от слепоочията му крилете на съня. 

Спокойно, пасивно, той се отпускаше по течението на някаква мъглява, ленива като мед река; течаха светът, земи, води, мисли, хора, към някакво далечно море, течеше и Зорбас заедно с тях, без да се противи, без да се пита, щастлив.“