Никос Казандзакис, „Алексис Зорбас“ (3)

„Следях дима, който се виеше и се развиваше в дрезгавината, заиграваше за миг, синкав, заплетен, и се разтапяше бавно, превръщаше се във въздух. И душата ми се преплиташе с него, играеше и се разтапяше, и пак се възнасяше с новото кълбо дим, и пак изчезваше. 

И така дълго време — изживявах направо с плътта си, без намесата на логиката, с неизразима увереност, възникването, разцвета и изчезването на света. Потъвах отново, но вече без измамните думи и безсрамните въжеиграчески хитрости на разума, в Буда. 

Ей този дим е същността на учението му, тези мимолетни изменчиви форми са животът, който завършва спокойно, безшумно, блажено, в синкавата нирвана… не правех разсъждения, не се мъчех да открия нищо, нямах никакво съмнение; изживявах увереността.“


Никос Казандзакис, „Алексис Зорбас“