 |
„Summer clouds“, Emil Nolde |
Светът – тази сянка на душата, това друго аз – се шири край мене. Неговите красоти отключват мислите ми и аз познавам самия себе си. Втурвам се шеметно в този отекващ кипеж. Улавям ръцете най-близо до мене и се понасям в кръга на големия танц, за да болея и да се трудя, усетил инстинктивно, че само така нямата бездна ще откликне с човешка реч. Прониквам в нейния порядък, преодолявам страха, включвам я в орбитата на разрастващия се мой живот. Само толкова живот, колкото съм познал от собствен опит, само толкова пустош мога да владея и засаждам, тоест в тези граници разпростирам съществото си, това е моят периметър.
Непростимо е заради спокойствието и следобедната си дрямка човек да страни от действия, в които иначе би могъл да участва. Та това са перли и рубини, които му се предлагат. Черна работа, злополучия, мъка, изпадане в нужда – всичко това развива красноречието и мъдростта. За истинския интелектуалец всяка пропусната възможност за действие е загуба на сила – защото това е суровият материал, от койето съзнанието извайва своите прекрасни творения. Особен е този процес, при който опитът се превръща в мисъл – точно както черничевото листо се превръща в коприна. Несекващ процес.
Be First to Comment